Пирин планина - Северен Пирин

Северен Пирин

Това е най-обширният и висок дял на Пирин – територията на стръмните мраморни върхове, дълбоките ледникови циркуси, високопланинските езера и най-дългите планински преходи в масива. Северен Пирин се простира между седловините Предел на север и Тодорова поляна (известна и като Тодоровото) на юг. Дълъг е около 42 км по права линия и заема приблизително 74% от площта на цялата планина. Тук се издигат най-високите ѝ върхове, включително първенецът Вихрен (2914 м), а почти всички пирински езера са разположени в неговите високопланински циркуси.

Северният дял има ясно изразено главно било, от което се отделят четири големи странични била. Релефът му се променя осезаемо от север на юг. В района на Предел и хижа „Яворов“ преобладават гористи склонове и открити била, които постепенно отвеждат към високата мраморна част с алпийски облик. След Вихрен гранитният релеф отново взема превес, а билото продължава през поредица от високи върхове, циркуси и седловини чак до Тодорова поляна.

Релеф, геология и климат

Северен Пирин е оформен от съчетанието на древни скални основи, тектонско издигане и мощна ледникова дейност. В геоложко отношение той е част от хорстово-блоковата структура на Пирин – издигнат планински блок между понижените области на Струма и Места. Основните скали са гранити и метаморфити – гнайси, шисти, амфиболити и мрамори. Различията в скалния състав са причина за ясно изразения контраст между гранитните терени в северозападната част и мраморните скални масиви на Карстовото било. От Предел до Суходолски превал теренът е изграден от гранити, докато мраморите доминират във високия участък на Карстовото било между Суходолски превал и седловината Кабата.

През плейстоцена Северен Пирин е бил подложен на алпийско заледяване. Ледниците са издълбали големите циркуси и широките трогови долини, оставили са моренни наслаги и са оформили острите скални гребени и пирамидалните върхове. Снежната граница през ледниковия период е била приблизително на 2200–2300 м. Днес най-ясните следи от това заледяване се виждат в гранитните части, където по дъната на циркусите са останали езера. В мраморния район циркусите са по-дълбоки, но обикновено без езера, тъй като водата се оттича през пукнатини и карстови форми.

От Предел към хижа „Яворов“

Седловина Предел е северната граница между Пирин и Рила и началото на дългото планинско било, което продължава на югоизток през целия северен дял. В тази част Пирин все още няма внушителния алпийски облик на района около Вихрен. Склоновете са покрити с иглолистни гори, а изкачването постепенно преминава през по-открити места, където се появяват клекови формации и панорами към високите части на планината.

Основният туристически маршрут от Предел води към хижа „Яворов“. По пътя се преминава през горски участъци и поляни, а при достигането на по-високите части се открива възможност за отклонения към някои от северозападните върхове. Сред тях са Гърбец, Каменишки връх и Бутин. Билният вариант е по-труден от обичайния подход към хижата, защото на места склоновете са гъсто обрасли с клек и придвижването по тях изисква добра ориентация. Затова той не бива да се смесва с нормалния маркиран маршрут до хижата.

От района на Предел и Кулиното има и пътеки към връх Пирин, както и към хижа „Яворов“. По маршрута към хижата се отделят два варианта – към Даутовото езеро и към Даутов връх. Те дават възможност за допълнителни преходи в северозападната част на планината, без да се налага да се следва само главното било.

Районът около хижа „Яворов“ е важен център за опознаване на северозападната част на Северен Пирин. Оттук се достига до Даутов връх, Стъпалата, Суходолското езеро и високото Карстово било. В близост е и резерватът „Баюви дупки – Джинджирица“, който обхваща обширни горски и високопланински терени между долината на Бяла река и мраморните върхове на главното било.

Южно от хижата теренът постепенно става по-стръмен и скалист. Над долините се издигат мраморните склонове на Разложки суходол и Баюви дупки, а по билото се достига до Суходолски превал – важна връзка между хижата и най-високата част на Пирин. Тук горският пейзаж отстъпва място на открития високопланински релеф.

Карстовото било

Най-внушителната мраморна част на Северен Пирин е Карстовото било, наричано още Мраморно било. То се простира от района на Суходолски превал до седловината Кабата под Вихрен. Изградено е от мрамори, в които водата е оформила понори, пропасти, пещери и други карстови форми. Поради бързото подземно оттичане тук почти липсват повърхностни води, а високото било е сред най-безводните места в планината.

По Карстовото било се издигат Разложки суходол, Каменитица, Баюви дупки, Бански суходол, Кутело и Вихрен. Върховете са близо един до друг, но между тях се редуват дълбоки циркуси и тесни седловини. По източните склонове падат отвесни мраморни стени към циркусите Баюви дупки и Бански суходол, докато на запад склоновете се спускат към дълбоката долина на Влахина река.

Особено характерен е районът на Баюви дупки. Върхът има три ясно изразени връхни точки, свързани с тесен скален гребен. На север се отделя ридът Средоноса, а към Бански суходол се издигат стръмните скални склонове на Котешки чал. Този район е сред най-характерните примери за карстовия високопланински релеф в България.

Между Бански суходол и Кутело се намира прочутото Конче – най-известният алпийски скален ръб в България, разположен на около 2810 м надморска височина. Представлява остра мраморна седловина с дължина около 400 метра, чиито североизточни склонове се спускат почти отвесно на над 300 метра към циркуса Бански суходол, а югозападните са стръмни и скалисти. Най-тесният участък е обезопасен със стоманено въже, а на места ширината му се свива до около половин метър. В близост е заслон „Кончето“, който служи като аварийно укритие при лошо време, а не като обичаен туристически подслон.

След Кутело се издига Вихрен (2914 м) – най-високият връх на Пирин и втори по височина в България. Мраморната му пирамида има различен облик от различните посоки: от Банско изглежда като пресечен конус, а от юг – като по-остра четиристенна пирамида. Северната му стена се издига над циркуса Големия казан, висока е около 400 м и е един от най-известните алпийски обекти в страната.

Гранитното било и високите върхове на юг

Южно от Вихрен релефът постепенно преминава от мраморен към гранитен. В тази част се намират по-обширни циркуси, скалисти гребени и голяма част от езерните групи на Северен Пирин. Главното било продължава през района на Хвойнати връх, Муратов връх, Възела, Момин двор, Кралев двор и Джано, след което постепенно се снижава към Тодорова поляна.

В гранитния терен ледниковата дейност е оставила особено ясно изразени форми. Върховете често са пирамидални или конусовидни, а между тях се спускат дълбоки долини с характерен U-образен профил. Сред впечатляващите скални гребени са Дончовите караули и Стражите. Последните представляват поредица от остри скални възвишения по Полежанското било, с отвесни склонове към Газейските езера.

В гранитния район попадат и Влахинските и Георгийските езера. Те са разположени в основата на Гредаро и Муратов, а не в мраморния терен на Карстовото било. Суходолското езеро се намира в района на границата между Разложки суходол и Окаден.

По-нататък главното било достига района на Джано, Демирчал и Хлевен. Високите върхове постепенно отстъпват място на по-ниски и заоблени била, а горската растителност отново се появява по склоновете. Южната граница на Северен Пирин е седловината Тодорова поляна, откъдето започва Среден Пирин.

Четирите големи странични била

От главното било на Северен Пирин се отделят четири големи странични била. Те оформят самостоятелни планински масиви и разделят дълбоките речни долини.

Синанишкото било се отделя при Муратов връх и се насочва на югозапад между долините на Влахина река и Санданска Бистрица. Най-високата му точка е Георгийца (около 2598 м), но името на билото идва от по-ниския и много по-разпознаваем връх Синаница (2516 м). Неговата мраморна пирамида има характерен разцепен профил и се откроява от голямо разстояние. По-нататък билото продължава към Конски кладенец и Шаралия.

Тодориното било се отделя на север от връх Възела и се спуска към района над Банско. Най-високата му точка е Тодорин връх (2746 м), известен и като Тодорка. Билото има няколко ясно различими върхови точки – Малка, Средна и Голяма Тодорка. Между тях и съседните масиви са оформени циркуси и езерни тераси, а по северните склонове на Тодорка е разположена ски зоната над Банско.

Полежанското било се отделя на североизток от Момин двор и е най-високото от страничните била. Негов първенец е Полежан (2851 м) – най-високият гранитен връх в Пирин. В съседство се издигат Джангал, Малък Полежан и Дисилица, а по един от най-впечатляващите му гребени са разположени Стражите. От Полежанското било се отделят по-къси разклонения към Безбог и Газей, около които са оформени едни от най-красивите езерни циркуси в планината.

Каменишкото било се отклонява на юг от Кралев двор и се издига към масива на Каменица (2822 м). То има подчертано алпийски характер със стръмни скални стени, тесни гребени и дълбоки циркуси. Сред най-известните му върхове са Малка Каменица, Яловарника, Зъбът и Куклите. В подножието на Куклите е разположено Беговишкото езеро, а основните изходни пунктове за изкачванията са хижите „Беговица“ и „Трите реки“.

Климат

Климатът на Северен Пирин се определя от голямата надморска височина, силно разчленения релеф и влиянието на средиземноморските въздушни маси. В ниските части зимите са по-меки, но с изкачването температурите бързо се понижават. Във високите части климатът е типично планински – с продължителна снежна покривка, силни ветрове и резки промени на времето.

В района на хижа „Вихрен“ средната годишна температура е около 3,5°C, докато в среднопланинските части е по-висока. Валежите във високите части са значителни и често падат като сняг през студеното полугодие. По северните склонове на високото мраморно било и в района на Стражите лавинната опасност е особено важна през зимата и ранната пролет. През лятото следобедните гръмотевични бури също са чести, затова високите била изискват ранно тръгване и внимателно следене на прогнозата.

Реки, езера и водопади

Главното било на Северен Пирин е вододел между басейните на Струма и Места. Реките от източните склонове се оттичат към Места, а тези от западните – към Струма. Във високите части те често започват от езера или снежни полета, преминават през стръмни ледникови долини и образуват прагове, водопади и бързеи.

От източната страна най-познати са Бъндерица и Демяница. Те се събират край Банско и образуват река Глазне. Бъндерица води началото си от Бъндеришките езера и преминава през едноименната долина, а Демяница събира водите на няколко езерни циркуса и притоци. Към Места се оттича и Ретиже, която събира водите на Поповите и Кременските езера.

От западните склонове се спускат Влахина река, Санданска Бистрица и Пиринска Бистрица. Те са оформили дълбоки долини, чиито горни части носят ясни следи от ледниковата дейност. Високите участъци на долините на Демяница, Бъндерица и Влахина са сред най-добре запазените примери за трогов релеф в Пирин.

Ледниковите езера

Всички естествени високопланински езера на Пирин се намират в Северен Пирин. Според Министерството на туризма те са 176, като около 35 са временни и пресъхват през лятото. Разположени са по дъната и терасовидните прагове на ледниковите циркуси, като най-големите езерни групи носят имената на долините и циркусите, в които се намират.

Поповите езера са в най-обширния езерен циркус на Пирин. В центъра му е Поповото езеро – най-голямото и най-дълбокото в планината, с площ 123,6 дка и максимална дълбочина 29,5 м. Характерният малък остров в средата му го прави едно от най-разпознаваемите места в планината. В по-широката езерна група се включват още Рибните, Самодивските и Банските езера.

Бъндеришките езера заемат горната част на долината на Бъндерица. Сред тях са Окото, Рибното Бъндеришко езеро, Дългото, Муратово и Жабешкото езеро. В съседния Василашки циркус са разположени Василашките езера, а по долината на Демяница се редят Валявишките езера. Те са характерни с терасовидното си разположение, при което водата от по-високите езера се спуска към следващите.

В североизточната част на планината са Полежанските езера. Най-високо сред тях е Горното Полежанско езеро, разположено на 2710 м надморска височина. То е най-високото езеро в България. В съседство са Газейските и Безбожкото езеро, а на югозапад се намират Кременските езера – група от пет езера в циркус между върховете Сиврия и Джано и Кременския рид.

Сред по-отдалечените езерни групи са Влахинските езера под Вихрен и Синанишкото езеро в циркуса под едноименния връх. Влахинските езера са разположени в гранитния терен при основата на Гредаро и Муратов. Георгийските езера също са в гранитната част на планината, в същия район. Високото Тевно езеро (2512 м) се намира в района на Белемето и е един от най-важните ориентири по туристическите маршрути през централните части на Северен Пирин.

Водопади

Стръмните речни долини на Северен Пирин са богати на водни прагове и водопади. В долината на Бъндерица се намира Бъндеришкият скок, висок около 11 м, под хижа „Бъндерица“, в тесния Бъндеришки каньон. Районът около водопада е обявен за защитена местност през 1965 г. По-надолу, при Бъндеришка поляна, реката пропада под земята и продължава подземния си път в продължение на около 1500 метра.

По течението на Демяница са известни Демянишкият скок (около 11 м) и Юленският скок (около 9 м).

В западната част на дяла, в местността Попина лъка над Сандански, е Попинолъшкият водопад. Той е на река Башлийца, преди сливането ѝ със Сърчалийца, от което започва Санданска Бистрица. Водопадът е висок около 15 м и е сред най-известните природни забележителности в тази част на планината.

Флора и фауна

Растителността на Северен Пирин се променя с надморската височина и характера на скалната основа. В ниските части са разпространени букови и други широколистни гори, а по-високо преобладават иглолистните съобщества от бял и черен бор, смърч, ела и характерните за Пирин бяла и черна мура. Над горската граница започват поясите на клека и хвойната, а най-високите части са заети от алпийски тревни съобщества и скална растителност.

Северната част на Национален парк „Пирин“ е особено богата на ендемични растения. Сред характерните видове са пиринският мак, пиринската мащерка, Давидовият лопен и Пиринската песъчарка. Те са приспособени към специфичните условия на високопланинските скални терени и се срещат в ограничени райони. В границите на Националния парк са установени 1341 вида и вътревидови таксони на висши растения, включително 17 локални, 36 български и 110 балкански ендемита.

Животинският свят включва видове, характерни за старите иглолистни гори, високопланинските пасища и скалните местообитания. В горите живеят кафява мечка, вълк, сърна и благороден елен, а по скалистите склонове се среща балканската дива коза. Северен Пирин е районът с най-голямата популация на диви кози в България. Сред характерните птици са скалният орел, глухарят, лещарката и трипръстият кълвач. За територията на Национален парк „Пирин“ са установени общо 240 вида гръбначни животни, от които 166 са птици, а 50 – бозайници.

Природни забележителности

Кончето е най-разпознаваемият скален ръб в Северен Пирин. Тесният мраморен гребен свързва района на Бански суходол и Кутело и е сред най-впечатляващите високопланински пасажи в България. Макар да е обезопасен със стоманено въже, преминаването му изисква сигурна стъпка и подходящи условия.

Под северната стена на Вихрен се намира Големият казан – дълбок ледников циркус, ограден от стръмни мраморни стени. В него се задържа снежникът Снежника, който оцелява през топлите месеци и е сред най-южните ледникови образувания в Европа. Районът е едно от най-силните визуални доказателства за ледниковото минало на планината.

В гранитната част на Северен Пирин особено впечатляващи са Стражите – остър скален гребен по Полежанското било, който се издига над Газейските езера. Отвесните му западни склонове и редицата от скални възвишения придават на района подчертано алпийски характер.

До хижа „Бъндерица“ расте Байкушевата мура – едно от най-старите и известни дървета в България. Тя е черна мура (Pinus heldreichii), висока около 26 м, с обиколка на ствола около 7,8 м и възраст над 1300 години. Намира се на около 1930 м надморска височина и е описана от лесовъда Костадин Байкушев през 1897 г. Тя е сред символите на Пирин и напомня за вековните иглолистни гори, които някога са заемали още по-големи площи в планината.

Защитени територии

Голяма част от високопланинските терени на Северен Пирин попадат в Национален парк „Пирин“. Паркът е създаден през 1962 г. като Народен парк „Вихрен“, а през следващите десетилетия границите му са разширявани. Днес той обхваща основните високопланински части на северния дял и опазва неговите ледникови форми, горски екосистеми, редки растения и животни.

В северозападната част на планината се намира резерват „Баюви дупки – Джинджирица“, създаден през 1934 г. и включен в програмата на ЮНЕСКО „Човекът и биосферата“ през 1977 г. Той обхваща терени между Пирин, Даутов връх и Бански суходол, включително районите на Баюви дупки, Разложки суходол, Каменитица, Окаден, Сегмен тепе, Даутов връх и Конярника, както и долината на Бяла река. Площта му е около 2874 ха. В резервата се опазват вековни гори, разнообразна високопланинска растителност и множество ендемични видове. Установени са около 500 вида висши растения и 55 ендемита. Преминаването през него е ограничено до регламентирания участък на международния маршрут Е4, при спазване на режима на резервата.

В източната част на Северен Пирин е резерват „Юлен“, който включва високопланински гранитни терени, езерни циркуси и местообитания на редки растителни и животински видове. В него попадат части от Василашките, Типицките, Стражишките, Полежанските и Дисилишките езера. През резервата преминават само определени със заповед туристически маршрути, затова движението извън разрешените пътеки не е допустимо.

Населени места и подстъпи към планината

Основните изходни пунктове към Северен Пирин са Разлог, Банско, Добринище, Сандански и Кресна. От Разлог се достига до хижа „Яворов“ и северозападните склонове на планината. Банско е основният подход към долините на Бъндерица и Демяница, хижите „Вихрен“, „Бъндерица“ и „Демяница“. От Добринище се достига до хижа „Гоце Делчев“, откъдето лифтът продължава към хижа „Безбог“ и Полежанското било.

От Сандански се навлиза към западните склонове през Попина лъка и долината на Санданска Бистрица, а от Кресна има подходи към района на Синаница и северозападните части на планината. В южната периферия на Северен Пирин село Пирин е важен изходен пункт към района на местността Трите реки.

Хижи и маршрути

Северен Пирин има най-развитата туристическа инфраструктура в планината. Хижите са разположени в основните долини и по периферията на високите циркуси, а заслоните осигуряват подслон по най-дългите високопланински преходи.

В северозападната част хижа „Яворов“ е основният изходен пункт към Карстовото било, Даутов връх и района на Баюви дупки. От Банско се достигат хижа „Бъндерица“ и хижа „Вихрен“. Последната е най-важната отправна точка за изкачване на Вихрен, Кутело и Кончето, както и за преходите към Бъндеришките езера и съседните долини.

На изток хижа „Демяница“ свързва долината на Демяница с Василашките и Валявишките езера, Полежанското било и заслон „Тевно езеро“. Хижа „Безбог“, разположена на брега на едноименното езеро, е достъпна с лифт от хижа „Гоце Делчев“ и е отправна точка към Полежан, Безбог и високите езерни циркуси.

По западните склонове са разположени хижите „Яне Сандански“, „Беговица“ и „Синаница“. Те дават достъп до района на Попина лъка, долините на Санданска Бистрица и Влахина река, Каменишкото и Синанишкото било. В югозападната част на Северен Пирин, в местността Трите реки, се намират две отделни съседни хижи – „Пирин“ и „Трите реки“, разположени на около 300 м една от друга. Историческата хижа „Пирин“ някога е носила името „Трите реки“, но сегашната хижа „Трите реки“ е друга сграда – бившата хижа „Горски рай“. Двете хижи са важен изходен пункт към заслон „Тевно езеро“, Попово езеро, хижа „Беговица“ и върховете от Каменишкото било.

Сред високопланинските заслони най-важни са „Тевно езеро“, „Кончето“, „Казана“ и „Спано поле“. Заслон „Тевно езеро“ е един от основните възлови пунктове в планината, където се събират маршрути от хижите „Демяница“, „Безбог“, „Беговица“ и „Пирин“. „Кончето“ и „Казана“ са свързани с най-високата и трудна част на мраморното било.

През Северен Пирин преминава началният и най-високопланински участък на международния маршрут Е4. Червената маркировка свързва хижа „Предел“ с хижа „Яворов“, продължава към хижа „Вихрен“ и заслон „Тевно езеро“, след което маршрутът се насочва към хижа „Пирин“ и Попови ливади. Това е една от най-предизвикателните пешеходни линии в България, защото съчетава дълги преходи, значителни денивелации и открити високопланински участъци.

В границите на Национален парк „Пирин“ са утвърдени 22 маркирани пешеходни маршрута с обща дължина над 370 км. Те дават възможност за преходи между основните хижи, езерните циркуси и високите върхове. Освен маркираните пътеки съществуват и немаркирани варианти по билата и към отдалечени природни обекти. Те са подходящи само за добре подготвени планинари с добра ориентация, а в защитените територии трябва да се спазват специалните режими за придвижване.