Стара планина

Стара планина – от Тимок до нос Емине

Географско положение и граници

Стара планина (позната в древността като Хемус, а днес наричана и Балкан) е една от най-големите и ясно обособени планински вериги на Балканския полуостров. Тя се простира от долината на Тимок в Сърбия на изток до нос Емине на Черно море, като преминава през източната част на Сърбия и почти цялата територия на България. Дължината ѝ е около 550 km, а ширината варира значително – от тесни планински участъци до широки, разклонени масиви.

На север Стара планина граничи с Предбалкана – по-ниска и силно разчленена област, която постепенно преминава към Дунавската равнина. На юг склоновете ѝ се спускат към Задбалканските котловини – поредица от понижения, отделящи планината от Средна гора. На изток веригата постепенно губи височина, разклонява се и достига Черно море при нос Емине. Западният ѝ край е в района на Тимок, откъдето планинската верига продължава през Сърбия към българската граница.

Стара планина и Предбалканът са съседни, но самостоятелни физикогеографски области. Разграничаването им е важно, защото някои известни природни обекти в предпланинската зона често се свързват със Стара планина в по-широк туристически смисъл, без да принадлежат към същинската планинска верига. Границата между двете области не навсякъде е рязка – на места преходът става постепенно чрез ниски ридове и междинни понижения.

Релеф и геоложки особености

Стара планина е част от Алпо-Хималайската планинска система. Геоложкият ѝ строеж е сложен и включва скали с различен произход и възраст – седиментни, метаморфни и магмени. В резултат на продължителните тектонски процеси, изветрянето и речната ерозия се е формирал разнообразен релеф, в който се редуват високи била, стръмни склонове, дълбоки долини, проломи и карстови терени.

Основната морфоложка ос на планината е главното било. В западните и централните части то е сравнително ясно изразено, а от него се отделят странични ридове, които оформят отделни планински масиви. Височината и характерът на релефа се променят значително по протежение на веригата. В западния дял се редуват високи била, карстови плата и силно разчленени склонове. Централната част е най-висока и има най-изразен високопланински облик. На изток планината се разширява, разклонява се в няколко рида и постепенно преминава към по-нисък, хълмист релеф.

Най-високата точка на цялата верига е връх Ботев (2376 m) в Централна Стара планина. В западната част се издига връх Миджур (2168 m), разположен на границата между България и Сърбия. В източния дял най-висок е връх Българка (1181 m), над Сливен.

Особено характерен за западната част е Искърският пролом. Река Искър пресича планината напречно и в продължение на десетки километри преминава през дълбока долина със стръмни скални склонове и тесни участъци. Реката извира от Рила, а не от Стара планина, и прорязва планинската верига по пътя си към Дунавската равнина. Във Врачанския Балкан карстовите процеси са оформили скални венци, пещери и характерни варовикови форми, които придават на района различен облик от този на високите централни била.

В централната част се открояват високите открити била и стръмните склонове към север и юг. Тук са съсредоточени най-високите върхове на планината, а дълбоките речни долини разсичат склоновете и образуват редица проломи и водопадни падове. Източна Стара планина има по-нисък и разклонен релеф. Главното било постепенно се разпада на отделни ридове, между които се оформят долини и седловини, а към нос Емине планинският характер отслабва.

Основни дялове на Стара планина

В българската географска традиция Стара планина се разделя на три основни дяла – Западна, Централна и Източна. За граници между тях се приемат две проходни седловини: Златишкият проход между Западна и Централна Стара планина и проходът Вратник между Централна и Източна Стара планина. Това деление описва българската част на веригата, но при разглеждането на цялата планинска система западният дял трябва да се проследи и през сръбската територия до района на Тимок.

Западна Стара планина

Западна Стара планина обхваща най-западния участък на веригата – от района на Тимок в Сърбия до Златишкия проход. В този дял планината преминава през сръбско-българското пограничие и включва няколко различни по характер масива. Най-високият връх е Миджур (2168 m), разположен на главното било на границата между двете държави.

В българската част важни елементи на релефа са Чипровската и Берковската планина, Искърският пролом и Врачанският Балкан. Тук планинската верига е силно разчленена от речни долини, а варовиковите терени във Врачанския Балкан са създали характерни скални венци и карстови форми.

Сръбската част на Западна Стара планина също се отличава с високи била, дълбоки речни долини и значително водопадно богатство. Районът около Топли До е особено известен с водопадите по Топлодолска река и нейните притоци. Сред тях са Пилските водопади, Чунгулският скок и Калуђерски скокове. В друг район на сръбската планина се намира и Копренският водопад. Тези природни обекти показват, че водопадното богатство на Стара планина не се ограничава до българската ѝ част.

Централна Стара планина

Централна Стара планина се простира между Златишкия проход и прохода Вратник. Това е най-високият и най-ясно изразен високопланински дял на веригата. Главното било достига максималната си височина при връх Ботев (2376 m), а множество съседни върхове надхвърлят 2000 m.

Релефът е типично планински – с високи открити била, стръмни склонове, скалисти върхове и дълбоки долини. Северните склонове са силно разчленени от къси и стръмни реки, които образуват проломи, прагове и водопади. На юг планината се спуска към Задбалканските котловини, като на места преходът е рязък и склоновете са силно наклонени.

В тази част се намират едни от най-значимите природни територии на България. Национален парк „Централен Балкан“ обхваща най-високите части на планината и съхранява обширни гори, високопланински пасища, скални местообитания и богато разнообразие от растителни и животински видове. Високите върхове, водопадите и дълбоките долини са сред основните природни характеристики на този дял.

Източна Стара планина

Източна Стара планина започва от прохода Вратник и достига до нос Емине. Тя е по-ниска и по-широка от западния и централния дял. Релефът ѝ е разклонен, като главното било постепенно се разделя на няколко рида, между които се оформят долини и седловини.

Най-високата точка на българската част е връх Българка (1181 m) в Сливенския Балкан. Сред най-характерните природни комплекси са Сините камъни над Сливен – скален масив с отвесни стени, скални форми и гористи склонове. На изток планината постепенно губи височина, а билата стават по-ниски и заоблени. При нос Емине старопланинската верига достига Черно море и завършва с ясно изразен скалист нос.

Климат

Стара планина оказва съществено влияние върху климата на България и съседните части на Балканския полуостров. Протежението ѝ от запад на изток и значителната височина на централните ѝ части създават климатична преграда между северните и южните райони. Въздушните маси, преминаващи през планината, се изменят в зависимост от височината, изложението и сезона.

В по-ниските части климатът е предимно умереноконтинентален, а във високите райони придобива планински характер. С увеличаването на надморската височина температурите се понижават, а условията стават по-сурови. Валежите и снежната покривка са по-значителни във високите части, където зимата е продължителна и времето може да се променя бързо.

Разликите между северните и южните склонове се отразяват върху растителността и водния режим. В източната част влиянието на Черно море се усеща по-осезаемо, докато във високите централни райони са характерни силните ветрове, мъглите и резките промени на времето.

Реки и водопади

Стара планина е важен вододел между речни системи, насочени към Дунав, Егейско и Черно море. От северните ѝ склонове водите се оттичат към Дунав, а от южните – към басейните на Марица и други реки, вливащи се в Егейско море. В източната част част от водосборите са насочени към Черно море.

Сред по-значимите реки, свързани със северното отводняване, са Лом, Огоста, Вит, Осъм и Янтра. Южните склонове се отводняват от притоци на Марица, Тунджа и Стряма. В източния дял важна роля има Луда Камчия, която преминава през планината и се насочва към Черно море чрез системата на Камчия.

Искър има особено положение сред старопланинските реки. Той извира от Рила и пресича Стара планина през Искърския пролом, като преминава от южната към северната страна на главното било. Така реката прорязва планинската верига напречно, вместо да следва общото направление на склоновете ѝ.

Водопадите са една от характерните природни особености на Стара планина. Те се срещат и в трите дяла, като най-високите и най-известните са свързани със стръмни речни долини и скални прагове. Водният им режим е различен – част от тях текат целогодишно, а други са сезонни и са най-пълноводни през пролетта и началото на лятото.

В Централна Стара планина се намира Райското пръскало, а във Врачанския Балкан водопад Скакля достига 141 m и е най-високият непостоянно течащ водопад в България. В същия район са Шопката (77 m) и Боров камък (66 m). Те показват, че значими водопадни обекти има и в западния дял, а не само в най-високите части на планината.

В сръбската част особено богат на водопади е районът около село Топли До. Там се намират Пилските водопади, Чунгулският скок и Калуђерски скокове – каскадна система с обща височина около 232 m, която се нарежда сред най-високите водопадни падове в Сърбия. В района на Копрен се намира и едноименният водопад, висок над 100 m. Водопадите са разположени в различни речни долини и не бива да се обединяват в един-единствен водосбор.

Растителност и животински свят

Разнообразието на релефа, климата и надморската височина определя богатата растителност на Стара планина. В по-ниските части преобладават широколистни гори, сред които значително място заемат дъбовите и габъровите съобщества. По склоновете и във високите части широко разпространени са буковите гори, а на подходящи места се срещат иглолистни насаждения и субалпийски храстови формации.

Над горската граница се разполагат планински пасища и тревни съобщества, приспособени към краткия вегетационен период и суровите зимни условия. Те са особено характерни за високите части на Централна Стара планина, където откритите била и обширните пасища оформят типичния високопланински пейзаж.

Горите и скалистите терени осигуряват местообитания на разнообразни животински видове. Сред бозайниците се срещат благороден елен, сърна, дива свиня, вълк и дива котка. Скалните масиви и откритите била са важни за грабливите птици, а речните долини и влажните местообитания поддържат разнообразна фауна от земноводни и безгръбначни.

Защитени територии

По протежение на Стара планина са обособени множество защитени територии, които съхраняват характерни горски, високопланински, карстови и речни местообитания.

В България най-голямата и значима защитена територия във високите централни части е Национален парк „Централен Балкан“. Той обхваща участък от главното било и прилежащите склонове, като опазва естествени гори, високопланински пасища, скални местообитания и редки видове. В западната част важни защитени територии са Природен парк „Врачански Балкан“ и резерват „Врачански карст“. В източния дял природният комплекс на Сините камъни също е под защита.

В Сърбия значителна част от планината е включена в Природен парк „Стара планина“. Защитеният район обхваща обширни горски и високопланински територии, речни долини, водопади и характерни скални форми. Сред природните ценности са районите около Миджур, Бабин зуб и Топли До.

Туризъм и забележителности

Голямата дължина и разнообразният релеф превръщат Стара планина в една от най-важните планински области за пешеходен туризъм на Балканите. Възможностите са различни в отделните дялове – от продължителни преходи по главното било и изкачвания на високи върхове до маршрути през проломи, карстови местности, водопади и горски долини.

Най-известният дълъг маршрут в българската част е Ком–Емине. Той следва главното било от района на връх Ком до нос Емине и преминава през трите основни дяла на планината. По трасето се редуват открити високопланински участъци, горски пътеки, проходи и хижи. Маршрутът е продължителен и изисква добра физическа подготовка, предварително планиране на нощувките и съобразяване с водоизточниците и метеорологичните условия.

В Западна Стара планина сред най-интересните места са връх Миджур, Искърският пролом и Врачанският Балкан. В района на Враца и Згориград водопадите и скалните венци предлагат разнообразни възможности за пешеходни маршрути. В сръбската част особено интересни са високите била около Миджур, скалните образувания при Бабин зуб и водопадите край Топли До. Някои от водопадите са труднодостъпни и посещението им изисква добра подготовка и опит в планината.

Централна Стара планина привлича туристи с връх Ботев, високите била, водопадите и обширните защитени територии на Национален парк „Централен Балкан“. Тук преминават едни от най-популярните високопланински маршрути в България, а хижите по главното било осигуряват възможност за многодневни преходи.

В Източна Стара планина основен туристически център е районът на Сливен и Сините камъни. По-нататък на изток планината предлага по-ниски и гористи ридове, проходи и маршрути към Черноморието. Завършекът при нос Емине съчетава планинския релеф с крайбрежния пейзаж.

Стара планина е дълга и разнообразна планинска система, в която се редуват високи била, дълбоки проломи, карстови терени, горски склонове и крайбрежни ридове. Различният облик на западната, централната и източната ѝ част се дължи както на височината и геоложкия строеж, така и на особеностите на речната мрежа и климата. От Тимок до нос Емине планината представлява цялостна географска система, чиито природни и туристически особености ще бъдат разгледани по-подробно в отделните статии за нейните дялове.